от -

Почти като жива вървя, накъдето очите ми гледат. Из руини се спъвам. Като спомен луната е бледа. Искам да викам, за да ме чуете всички, а гласът ми се вкаменява. Ще се опитам все пак да построя – спомен ли, истина ли, или представа – и аз не зная. Това е мястото, където ми било писано да се изгубя – Белгия, областта Валония, провинция Намюр, местоположение Сел-Уйе.

Над хълмовете се въздига с мрачно величие изоставеният замък Château de la Miranda, Замъкът Миранда. Доста места носят това име, което произлиза от “mirandus” – възхитителен, прекрасен, чудотворен, изненадващ, но този замък го заслужава изцяло, и с красотата си, и със загадката на неизказаното проклятие, с което приковава душите към себе си.

През XVIII век на това място имало ферма, до селцето Ноази. Имало и десетина години Френска революция, проточила се между 1789 и 1799 г. Животът в края на века трябва да е бил много приятен за семейството на един благородник, между ловните излети из гъстите гори около Сел и приемите в блестящите бални зали… За нещастие, изгарящият дъх на революцията достигнал и Белгия. През 1792 г. граф Лидекерке-Бофор бил принуден да напусне разкошния си семеен замък Вев…

Замъкът Вев. Източник: destinationsdejulie.fr

Замъкът Вев. Източник: destinationsdejulie.fr

… и намерил убежище в затънтената ферма Ноази, скрита в горите около Сел – едно от най-красивите места във Валония. Както често се случва, революционният плам с времето започва да клони към обуржоазяване, и скоро графът и неговите благороднически титли били забравени. Наследниците на графа решават да превърнат скромната ферма в нещо по-красиво и впечатляващо, където да се провеждат летните градински увеселения на семейството. Бавно, но методично започва превръщането на фермата в замък…

Chateau-Noisy-Front

noisy2

Първите щрихи, през 1866 г., са дело на английския ландшафтен архитект Едуард Милнер, който създава основната визия и на замъка, и на парка около него, но умира, преди да завърши работата си. След него френският архитект Пелшнер реализира идеята докрай с построяването на централната кула с часовника. Годината е 1907, създаден е възхитителен неоготически замък, който става лятна резиденция на рода Лидекерке-Бофор.

56-метровата часовникова кула на замъка

56-метровата часовникова кула на замъка

Първоначално наречен Замъкът Ноази (Château de Noisy), заради името на фермата убежище, много скоро всички започват да го посочват като Замъка Миранда – чудото и великолепието на областта. Внушителна постройка, с носеща конструкция от дърво, камък и тухла, облицовка с варовик, стърчащи кули над покривите, а вътре – грандиозна входна зала с парадно стълбище от син италиански мрамор, безброй (е, не съвсем – 109 на брой!) зали и потайни кътчета, картини, мебели и неописуем разкош.

Замъкът Миранда едно време и сега.

Преди и сега…

Но проклятието не спи… Потомците на фамилията попадат под окупацията на немски военни части по време на Втората световна война. Из гъстите гори на Ардените се пролива много кръв. На територията на имота, от 16 декември 1944 до 25 януари 1945 г., се води и част от Битката за Булж, и в този период замъкът е окупиран от нацистите. Дали има връзка с жертвите на ожесточените сражения, или не, но хората из околностите наричат един участък от гората „прокълнатата гора“ и разказват, че там се чувстват наблюдавани, притиснати от неподвижен въздух и пронизвани от необясним студ и страх.

След края на войната семейството се нанася само в дясното крило и пребивава там до 1958 г., а между 1950 и 1980 г. Замъкът Миранда е нает от Националната железопътна компания на Белгия и пригоден за детски дом и начално училище за децата на служителите ѝ. Тогава започват да го наричат Дом Ноази (Home de Noisy) – много сполучлива игра на думи, тъй като Noisy, от една страна, е името на селото, а от друга – означава шумен, немирен, палав, като малките си обитатели.

Chateau-Noisy-Front-Celles

Гората, паркът, огромната загадъчна сграда… Кулата с часовника – още не е изяснено имало ли е там стаичка, или е само легенда… Тайният тунел, който свързва кулата с централната зала… Не означава ли това за едно дете, че живее в приказен свят? Обаче в спомените на тези някогашни хлапета не се долавя много радост. В онези времена детски дом, или пансион, означава „режим“. Желязна дисциплина. Униформа – карирани ризи, шапки, сини вълнени шалчета. Около 1960 година част от задължителната униформа стават риза и панталонки цвят „каки“, кожен колан и сандали, манерка със студен чай.

Децата от дома

Източник: lipinski.de

Слизане пеша в селото за църковната служба в църквата Жандрон-Сел, в официално синьо костюмче с позлатени копчета. Прибиране на всички лични вещи и играчки в куфари, които се заключват до края на учебната година. Да се плаче не е разрешено – можеш да си поплачеш тихичко само вечер, в някое скришно местенце. Откъслечни изказвания на някои бивши възпитаници намекват, че и отношението на възпитателите към тях е било много лошо, дори жестоко. И може би най-страшното – свръхествественото… Едно от децата при влизане в сградата е усещало студ и враждебност, друго – повеи в затворена стая, някои са виждали човешки сенки. Интуитивно малчуганите търсят отговори и шепнешком си разказват истории за призраци.

Ежедневието в замъка Миранда

Източник: lipinski.de

Старата самотна готвачка, която прекарва цялото си свободно време с децата, поправя им сандалките, приласкава ги, щом затъгуват за дома си, също има какво да разкаже – тя е виждала създания – сенки, носещи се из въздуха, но които изчезват, ако се вторачиш в тях, и които могат да преминават през затворени врати или стени. А ако сянката премине през твоето физическо тяло, ужасен студ, страх и тревога те поглъщат и парализират. Обяснението на тези усещания е едно – сянката е нечий призрак, някой, който е починал, но не е успял да напусне физическия свят поради негова лична причина… Никой не смее да го каже на глас, но всеки се сеща за малката Мартина.

Била е петгодишна, изпратена от родителите си в пансиона, най-вече заради храната – в тежките следвоенни времена. На една вечеря малкото момиченце не може да си изяде спанака. Сълзите ѝ не трогват възпитателката, която я принуждава да го погълне. Детето се подчинява, но после повръща, и тогава, с крясъци и разтърсване, то е затворено в малка тъмна стаичка под една от стълбите. Хлипанията и молбите на Мартина постепенно заглъхват. На следващия ден тя отсъства от учебните часове. Никой повече не я вижда, нито се чува нещо за нея…

Източник: David Baker

Източник: David Baker

Замъкът Миранда

Източник: sylvainmary.net

Каменните стени на прекрасния замък са пропити с тъгата и самотата на много деца… И въпреки това точно тази епоха от историята му обединява голяма част от неговите защитници. Много от тях споделят, че архитектурата на сградата ги е изпълвала с неизказано възхищение, все още пред очите им е превъзходното стълбище, по което са се изкачвали в спалните помещения.

„Моят замък“ – такъв са го усещали и така са го наричали! И е имало радост от часовете в басейна, и от къпането под душовете, и от песните преди храненията, и от събирането на кремъчета, с които вечер, в тъмнината под завивките, са си правили искри… А разходките и споделянето на малки тайни из парка, а пързалянето с шейни, и Свети Никола (Saint Nicolas) – с малките подаръци! Тогава деца в интерната, днес вече възрастни, те все още пазят спомените си за онези години, и се опитват да ги спасят от разрушаване. Може би защото, въпреки несгодите, Ноази си остава едно феерично място от младостта им.

През 1977г. Железопътната компания прекъсва договора си поради невъзможността да посреща все по-нарастващите разходи по поддръжката на сградата. В продължение на над 20 години замъкът запада все повече и повече.

Замъкът Миранда

Източник: lipinski.de

Замъкът Миранда

Източник: unknownworld.co

Между 1980 и 1987 година е отворен за посетители, но те са твърде малко, макар че замъкът е една от забележителностите на Валония. Правят се и опити за използването му за ваканционен център – зелено училище за деца. През 1991 година ваканционният център е затворен. Пожар през 1995 . съсипва голяма част от покривите. Собственикът започва да изнася ценните предмети. После Замъкът е изоставен. Завинаги.

Няма сериозно предложение за възобновяване на дейност или покупка, което да позволи възвръщането на някогашния блясък на Замъка Миранда. Интересът не стихва, посещенията са многобройни, но част от тях не са на хора, споделящи принципите на урбекс привържениците, и замъкът редовно е плячкосван.

Château Miranda

Източник: unknownworld.co

Château Miranda

Източник: unknownworld.co

Не искам да разказвам какво става после, но ще трябва. Разруха. Дъждовете проникват навсякъде. Водата съсипва дървото и тухлите. Четвъртият етаж е напълно разрушен. Стълбищата – и те. От подовете са останали само полуизгнили греди. Навсякъде е плъзнала една специфична гъба, предизвикваща гниене на дървото. Стените се ронят, стабилността им е нарушена. През 2013 г. собственикът на имота граф Хаделин де Лидекерке-Бофор депозира в Общината молба за разрушаване на замъка. Основните му доводи са два – сградата е опасна за непрестанно прииждащите любители, а за консервиране и реставрация са необходими минимум 25 милиона евро. Той е убеден, че отказът на министъра на културното наследство да отпусне нужните средства е напълно обоснован, като се има предвид, че сградата не представлява културна, наследствена или икономическа ценност. В едно интервю той казва:

„Упрекват ме, че смятам това за една лудост, една прищявка, на един пра-пра-прадядо. Нито аз, нито валонската област можем да си позволим да се забавляваме с възстановяване на такава сграда.“

Замъкът Миранда

Замъкът Миранда

Източник: unknownworld co

Замъкът, година преди това обявен за част от културното наследство на Валония, е изваден от списъка за защита. Защитниците организират подписка. Събрани са хиляди подписи в подкрепа на приказния замък. Въпреки това, вече е дадено разрешение за разрушаване, и от 23 юли 2015 г. собственикът има законово право да го започне. Внимание – по закон разрушаването трябва да започне до две години след разрешаването му. В най-добрия случай остават около 18 месеца…

Сега се носят слухове, че нещата се раздвижват, че асоциацията на защитниците на замъка е имала нови срещи със собственика, който е обещал да изчака още няколко месеца, преди да пристъпи към разрушаването…

А аз искам да седна пред тези стени и за нищичко да не жаля. Ако някой случайно пак намине натам, една свещ да запали.

За още зловещи урбекс истории харесайте страницата на Urbex.bg във Facebook!

Сподели

Още от Урбекс

Едва ли има човек, израснал през 80-те и 90-те години на миналия век, който в училище да не си е имал работа с огромните триъгълници…

Киселчово е малко родопско селце, скътано в самия край на България. Границата с Гърция отстои едва на няколко километра, а цивилизацията на поне няколко десетилетия…

Леон де Лю (Leon de Leeuw) е неуморен пътешественик, влюбен в Източна Европа и най-вече в България! Повече от три години той живее у нас…

Вървим по прашния айтоски път, покрай безкрайна ограда от бодлива тел, и се оглеждаме за най-подходящото място, откъдето да се промушим. Намираме го в един…