от -

Съвсем наскоро представихме пред света своя проект Urbex.bg – сбъдната мечта, която ни донесе ей-тооолкова много положителни емоции за съвсем кратко време! На вас, нашите читатели авантюристи, на драго сърце разказахме кои сме ние, както и защо напуснахме работа и заживяхме в Родопите. И се случи нещо невероятно…

Десетки хора се свързаха с нас, за да ни подкрепят и да ни разкажат за своето бягство от големия град в търсене на щастието по-близо до природата, до спокойствието, до свободата. Оказа се, че имаме съмишленици из всички краища на България, които ни разбират и са достигнали до същите житейски изводи като нас.

Решихме да споделяме с вас техните прекрасни и вдъхновяващи истории в неделна рубрика, озаглавена „Напуснахме големия град“. Кой знае, възможно е една-единствена статия да ви даде достатъчно сили, за да преобърнете живота си в по-добра посока!

Днес ще дадем думата на Радалия Касърова – учителка от Варна, която въпреки реакциите на околните и житейските пречки не се отказва от мечтата си. И заживява на село!

Как се става селянин? (или колко мога да съм луда!)

Запознах се с Петър в интернет преди осем-девет години. Заживяхме заедно – той от София, аз от Варна. Дойде при мен. Обичам си професията, работата ми дава толкова много, че едва ли не осмисля живота ми – синът ми вече е достатъчно голям и пое по своя път.

Живеехме достатъчно добре, за околните всичко сякаш беше наред… Само че аз имах една мечта – исках да живея в истинско село. Споделях с Петър, той ме поглеждаше с подозрение и прекратявахме темата. Но мечтата си беше моя и от време на време преглеждах обявите за селски имоти.

Така се стекоха обстоятелствата, че трябваше да напуснем дома си и се чудехме дали да останем във Варна, или да се местим към София. Една вечер в края на януари на 2015-а Я видях. От първата снимка ме грабна.

Селска къща в Посабина

Градинка на село

Зачетох текста и извиках Петър. След 15 минути той вече звънеше на посочения в обявата телефон. Уговорихме се за оглед на 14 февруари. Пак негови бяха думите „Купуваме я!”. Ами сега? Не ставаше и дума за имот тип вила. Знаехме, че това ще е домът ни.

В началото споделих с най-близките си – роднини и приятели. Майка ми – а какво ще стане с работата ти? Ти така си обичаш училището! Синът – мамо, щом така сте решили, добре, ама няма ли да ти липсва Варна? Баща ми – помислите, това е много труд. Приятелите решиха, че е някаква прищявка, която скоро ще ни мине. Малцина ни разбираха и ни подкрепяха.

На 6-и март изповядахме сделката пред нотариус. За втори път дойдохме тук, получихме ключовете, лаконични напътствия и се запознахме със съседа Краси – един истински човек, който потвърди през следващите седмици и месеци, че човек не купува къща, а комшии.

В края на март дойдохме с една кола багаж от първа необходимост. Трудно е да се опишат в две-три изречения първите ни дни и нощи тук – прозорецът на стаята, в която спяхме, нямаше стъкло и това се оказа подходящ вход за една котка; изхвърляхме боклуци; размествахме мебели; вдигнахме падналата от години асма; Краси бренува двора… Накъдето и да се обърнеш – работа, работа, работа. Нещо, което продължава и до днес.

На село винаги има работа

На село винаги има работа

Братът на Петър ни даде камионче и с него пренесохме багажа. Великото преселение стана на 24 май – веднага след манифистацията, опс, шествието. Съседите във Варна ни гледаха как товарим камиона и ни обясняваха колко ще ни е тежко подреждането, а Краси и синът му ни чакаха на пътя, за да ни помогнат в разтоварването…

На първи май бяхме засяли първите домати, а докато ни нямаше, семейството на Краси бяха засяли в двора ни боб, царевица, картофи. Нещата бяха започнали да се случват – такива, каквито мечтаех. Петър остана в Посабина, а аз трябваше да се върна на работа във Варна. Нямах търпение да стане петък и да се прибера.

Зеленчукова градина в Посабина

Царевица, круши и орехи

Билки, набрани на ръка

Междувременно Петър се зае с ремонти – смени дограмата на първия етаж, тъй като нямахме пари за майстори, разчитахме предимно на себе си. Приятелите тръгнаха на плаж, а аз нямах търпение да си дойда и да се заровя в градината. Да оплевя, да прекопая боба, да окултуча доматите… денят приключваше със звука на хлопките на връщащите се от паша крави.

В края на юни в дома ни дойде Пепа – пак Краси ни помогна да имаме прасе. Още преди да я вземем, бяхме решили, че искаме прасе не за колене, а за да я направим майка. Съседите ни гледаха крави, другите – кози… решихме, че ние трябва да гледаме прасета. Работата се увеличи, но това ни направи по-селяни в моите очи.

Всяка неделя бях тъжна, че ще трябва да напускам току-що намерения мой рай. Чаках с нетърпение лятната ваканция, а Краси ме успокояваше, че скоро ще се прибера.

Прибрах се неочаквано. Краси беше загинал при катастрофа. Още не мога да повярвам, че приятелят, който току-що бяхме намерили, нашето ОТК, както шегувито го наричахме, го няма…

Дойде дългоочакваната отпуска. Вече бях тук, без да си давам сметка какъв ден от седмицата е. По навик, сутрин ставах рано, а хлопките на кравите и козите беше знак, че е време да започне работният ден. Нали съм си даскал, намерих си звънеца. Междувременно си купихме гъски, кокошки, петле – дворът се изпълни с живот.

Кокошки на село

Дойде време да посрещнем майка ми. Въпреки хилядите ми предупреждения, че идва в селска къща в ремонт, докато я развеждах щастлива из имота, тя пребледня, изгуби ума и дума… По-късно, след като хапна боб чорба от нашия боб, салата от нашите домати, тя хвана косата и отиде да косѝ. Никога през живота си не го беше правила. Явно я заразихме.

Градински домати

Зеленчуци собствено производство

Домашна лютеница

Дойде и дъщерята на Петър. По първоначални планове за 1 вечер, а остана седмица. Синът ми щеше да е тук за 2-3 дена, и той удължи престоя си. И го повтори преди да замине за Англия, където завърши и ще работи. Сигурно защото имаме интернет и телевизия… Да, ама не!

Потърсих работа тук – в Поповска община, даже с шефа на Дирекция Образование се срещнах. Не се получи. Чудех се как да кажа на моя директор, че се каня да напускам, а тя беше чела нещата, които пиша, и беше съставила план как да ме задържи, така че да мога да си идвам за по-дълго време.

Сега… сега живея по пътищата. И се надявам, че ще намеря начин да се спра тук, в с. Посабина.

Ден преди да почине, баща ми се обади, че е прочел драсканиците ми и най-накрая съм го убедила, че тук съм щастлива. И наистина съм. Имам идеи, дано да успея един ден да ги осъществя!

За да разберете още за новия живот на Радалия Касърова, посетете нейния блог „Как се става селянин?„.

Ако и вие искате да ни разкажете своята вдъхновяваща история, пишете ни през страницата „Стани автор“ или се свържете с нас във Facebook-а на Urbex.bg!

Гледка от село Посабина

Сподели

Още от Място за пушене

Вече ви разказахме защо ние – Марина и Христо – напуснахме работа, заживяхме в Родопите и стартирахме своя проект Urbex.bg. След като толкова много хора споделиха…

Тази седмица в рубриката „Напуснахме големия град“ ще ви срещнем с Мариана Дончева. След като събира сили да излезе от Матрицата, тя продължава да търси…

За първи път в рамките на рубриката „Напуснахме големия град“ публикуваме историята на някого, когото познаваме лично. Красимира Динева дълги години работеше под един офисен…

Празниците са преходни, а махмурлукът – вечен! Тази квинтесенция често нахлува в главите ни заедно с целия посталкохолен световъртеж, но тъй като в този крехък…